Годината е 1954. На необятната строителна площадка всички работят трескаво – скоро там ще се появи приказният свят на Дисниленд. Самият Уолт Дисни често посещава строежа, за да проследи прогреса. Разходките му обаче винаги изглеждат странни: той прави няколко крачки, спира и се привежда до земята, после прави още няколко крачки, спира и кляка. И така непрекъснато. Веднъж, един от дизайнерите се престрашил и го попитал:
– Господин Дисни, болки в гърба ли имате?
– Не – отговорил усмихнато майсторът на анимацията. – Как иначе ще разбера как изглежда всичко от погледа на едно дете?1
Пренасяме се в наши дни – в едно кафене в София. С Петя подготвяхме анонса за това, че имаме нов бюлетин. Нарисувахме един плик и обсъждахме дали да сложим печат на лицето му. И започна един възвишен философски спор, съвсем в наш стил, за това кое е лицето на плика и кое е гърба. Даже включихме в дискусията едно нищо неподозиращо момиче от съседната маса. След 30 минути обсъждане, което премина и през вечния въпрос за това от коя страна е правилно да се обели банана, остана единствено усещането, че сме различни.2 И едно горещо желание да излея емоцията си писмено и да напиша тази статия.
И двете истории, за Уолт Дисни и за спора ни с Петя, са показателни за това колко важна е чуждата гледна точка. Как ако се поставиш в обувките на другия и се опиташ да го разбереш, може да постигнеш успехи. Как ако не го направиш, хабиш енергия и не извличаш ползи. Винаги има поне две гледни точки, поне две истини.
Често обаче си мислим, че истината е една. Повлияни от нашата околна среда и от това, което чуваме непрекъснато, ние изграждаме едно ограничено, едностранчиво разбиране за света. Понякога това разбиране може дори да ни подведе. Като се фокусираме върху нашата гледна точка, може да пропуснем ключови възможности за успех. Това показва и небезизвестния пример за разделянето на портокала, който няма как да не спомена. Харесвам този пример, защото повдига въпроса за това дали комуникираме правилно – независимо дали провеждаме преговори, разрешаваме конфликти или говорим с приятел.3
Историята се развива в една кухня, където двама човека посягат едновременно към един портокал. Към единствения останал портокал. Започва спор за това кой има повече право да вземе портокала. Включват се всякакви доводи: кой се нуждае повече от него, кой е отишъл до пазара да го купи, кой е отстъпил при последния спор и т.н. Следва и логичният избор на компромиса. Разделят портокала на две равни части. Но така и двете страни губят – взимат половин портокал по-малко, отколкото искат. А какво щеше да се случи ако и двамата се бяха опитали да видят гледната точка на другия? Ако бяха задали въпроса За какво ти е нужен портокала? Тогава можеха да достигнат до по-добро решение, до така нареченото Печеля-Печелиш (или Win-Win). Щяха да разберат, че на единия му трябва цялата кора на портокала за глазура на торта, а на другия му трябва цялата сърцевина – за чаша сок.
От малки ни чакат да проговорим. После ни учат да четем и да пишем. А колко много има да учим за слушането!4 Много често слушаме някого с идеята да си разкажем нашата автобиография: да споделим наш сходен опит, да изкажем нашата гледна точка, да предложим нашето решение на проблем. Слушаме, с идеята да отговорим. Не с идеята да разберем. А колко много може да научим, когато не слушаме само себе си.
- Прочетох тази любопитна история в книгата за създаване на игри The Art of Game Design.
- Наскоро писахме как различията са в основната на много креативни решения.
- Африканската писателка Chimamanda Adichie разказва за опасността от единствената история в това TED видео. Как нашата гледна точка може да ни подведе вижте в късометражния филм PIZZA VERDI. В една от първите ни статии разгледахме как фокусът върху нещо може да доведе до пропуснати възможности.
- В бестселъра си 7-те навика на високоефективните хора, Стивън Кови разглежда Win-Win подхода като четвърти навик, а слушането като пети.